За духовната прелест


Какво представлява духовната прелест, откъде се взема тя, можем ли да се предпазим от нея, обяснява архимандрит Маркел (Павук), духовник на Киевските духовни училища.
 
- Отче, какво представлява духовната прелест? Откъде се взема тя?
 

С другите да става каквото ще


- Отче, днес ви чакаха много хора, но един млад човек не искаше да чака и влезе без ред.
 
- Да, влезе и каза: „Нужно е да те видя. Бях на Атон, не те намерих и дойдох тук”. „Добре – казах аз – Ти не виждаш ли, че другите хора чакат? Да оставя всички и да се занимавам с тебе?” „Да, отче” – отвърна. Представяш ли си?

За разсъдителността


Разсъдителността или дарът за различаване е украшение на добрите дела, както казва св. Исаак Сирин: „Украса на всяко нещо е мярата.” 1 Без тази духовна сол всичко добро се разваля и се превръща в тлен. Според светите отци това украшение на добродетелите се придобива чрез безстрастие.

За истинските и лъжовните духовници


Как да различаваме истинския духовник от самозванеца, поел грижата за човешките души от гордост? 
Предлагаме ви част от произведението на монах Симеон Атонски „За истинските и лъжовни духовници”.

Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата…” (2Пет.2:19).

1. Истинският духовник води хората към Христа, лъжовните духовници привързват хората към себе си.

2. Истинският духовник учи хората да живеят с Христа, лъжовните духовници учат хората да отдават живота си на духовници.

3. Истинският духовник е изпълнен с Христа, лъжовните духовници са изпълнени с цитати и високоумство.

4. Истинският духовник открива на хората как да възлюбят Христа с цялото си сърце и с цялата си душа, лъжовните духовници ги учат как да се пригаждат добре към този свят.

5. Истинският духовник живее по Божията воля и всички около него следват примера му, лъжовните духовници предоставят аргументи и убеждават, но никой около тях не се научава да живее в Христа.

ЗА МНОГООБРАЗНОТО ТЩЕСЛАВИЕ И БЕЗУМНАТА ГОРДОСТ



Тщеславието по своя вид е изменение на естеството, извращение на характера, забелязване на укорите.  A по ка­чество то е прахoсване на трудове, загуба на усилия, крадец на душевното съкровище, изчадие на неверието, предтеча на гордостта, потъване в пристанището, мравка на хармана, коя­то макар и малка, разхищава всеки труд и плод.

Наблюдавай и ще видиш, че негодното тщеславие до самия гроб се украсява с дрехи, благоухания, с многочислена прислуга, аромати и други подобни.

Тщеславният човек е идолопоклонник, макар да казва, че е вярващ. Той мисли, че почита Бога, но всъщност угажда не на Бога, а на хората.

Всеки човек, който обича да се показва, е тщеславен.

Постът на тщеславния остава без награда и молитвата му е безплодна, защото той върши и едното и другото за похвала от човеците.        

Господ често скрива от нашите очи и ония доброде­reли, които ние сме придобили; но човек, който ни хвали, или по-добре казано, който ни заблуждава, с похвалата си ни от­варя очите; но, щом те се отворят, богатството на доброде­телите изчезва.

Себелюбието и неговите последствия

От себелюбието произлизат всички страсти

- Отче, какво е самолюбието?

- Себелюбие е да изпълняваш капризите на ветхия човек, т. е. любов към него. И преяждането и егоизма и ината и завистта дължат своя произход на себелюбието. Виждаш, как някой поради самолюбие търси за себе си удобство и комфорт и не се съобразява с никого. Друг със схоластическа точност се грижи за храната и съня, да не би нещо да се случи с драгоценното му здраве. Третият изисква да го зачитат и ценят. Стига нещо леко да го притиснеш, да не направиш така, както иска той, веднага ще започне да вие: „Защо не се съобразявате с мен? Аз ще им покажа”. Да, страшно нещо е себелюбието.

- Отче, как може човек да каже: „Заради Тебе ни затриват всеки ден” (Пс.43:23)?

- Може да говори така, ако заради другия принася в жертва своите пожелания. Всяко пожелание носи на себе си отпечатък от човешкото „аз”, от себелюбието. Ако човек не разсъждава, дали се нрави на другия това, което харесва на самият него и започне да изисква: „Искам това, искам онова”, или „защо не направи това за мен, защо не ми даде онова?”, такъв човек в края на краищата попада под властта на дявола.

Животът на егото

Непосредствено след първото отклонение на човека от повелите на Пътя у него внезапно се надигнало усещането за нещо „погрешно”. Това фундаментално чувство за погрешност („познанието за добро и зло”) обуславя всъщност раждането на егото и следователно на неговото самосъзнание. Както показахме в предходната част на книгата, човекът загубил одеянието си от Несътворена Светлина, дадено му от Бога, и изведнъж осъзнал, че е гол (Бит.3:8).

И тъй като човешкото его се ражда, когато човекът се опитва сам да стане бог(Бит.3-8), съвсем естествено е това его да се стреми към независимост. Ето защо то отбягва признанието, че това е погрешно: подобно признание ще означава да признае, че не е бог и че съществува нещо друго над него. Страхът от подобно признание за първи път проличава в опита на егото да се скрие „от лицето на Господа Бога между райските дървета”(Бит.3:8).

Но егото се стреми да се скрие не само от Бога; както вече видяхме, то се стреми да се скрие и от духа, защото той също осъжда егото за неговата погрешност. И тъй като не на егото, а на духа се полага господството у човека, самото присъствие на духа изобличава егото като лъжлив узурпатор и подкопава устоите на неговото съществуване.
Как човешкото его, тънещо в собственото си удовлетворение, ще може да се скрие от всевечното и всеобемащо присъствие на Бога и на духа? Как иначе, освен чрез потъване в едно постоянно помрачение-помрачението чувствените удоволствия, мислите, спомените и фантазиите? Ето защо първият човешки акт на непослушание се явява същевременно и акт на изпадане в помрачение, а с това съзнанието започва да става сложно и разкъсано, както го виждаме днес.

Изобилие от “старци”, предлагащи “благочестие” за наивните

Нашата църква се напълни със “старци”, които ръководят верните християни  и ги водят до спасение, както те самите твърдят.
Обикновено те са йеромонаси, или архимандрити в света, които са чели много за истинските старци и използват техните думи или описват живота им, създавайки илюзии в доверчивите, като по този начин си изграждат репутация, че са добродетелни и божествено просветени старци, въпреки че нямат нито една добродетел на светите старци.
Резултатът е, че много братя са хванати в капана на опасния култ към личността и вместо отварянето на техните умове за напредване по духовния път на живот в Христа, те остават заковани към някои типични, повърхностни и незначителни неща. Така те залъгват своята съвест,  тъй като по общо мнение напредват, понеже се подчиняват на всичко, казано им от техните “старци”. За съжаление има много такива примери и ние не трябва да си затваряме очите там, където се нуждаем да ги държим широко отворени.
Трудно е за тези самопровъзгласени “старци” да разпознаят своите заблуди и да се смирят.