Няма униние, има егоизъм


Думите на стареца Порфирий, наситени с дълбок смисъл трябва да се препрочитат многократно, отново и отново да се замисляме над това, за което ни говори той. Някои кратки фрази (например, „причина за унинието е твоят огромен егоизъм“) на пръв поглед не ни се струват засягащи темата на нашата беседа. Но именно в тях се разкрива истинската причина за нашето безпокойство и униние, открояващо собствения ни егоизъм.

Усмихнете се! Заразно е!


Живеем в трудна епоха, в която не виждаме ясно Божията воля. Тя обаче съществува, тоест има едно движение, което, ако го направиш, след това ще кажеш: “Победих!” Едно успешно движение, но не го знаеш, защото умът ти е помрачен, твоята мисъл е объркана, имаш твоите желания, искания, пристрастявания, фиксации и Бог какво да направи? Как да вложи Своята воля в ума ти и да я засади, след като си засадил толкова много твои неща? Умът ти трябва да се очисти от това, което искаш свръхмерно, да се очисти пейзажът, за да види Бог чиста нивата и да отиде и да засади Своето цвете. И да ти каже: “Аз искам едно, простота искам. Ако направиш така, ще се спасиш.” Ние обаче не искаме да изслушаме Бога, искаме си нашето, да я оплескаме, а след това казваме: “Защо Бог ме остави да се забъркам така?” Ама сега ли се сети за Бога? Създаде 500 проблема, сам ги решава, егоистично: „Така искам, сега искам, настоявам!” И сега Бог ти е виновен? Сега се караш с Бога? Построил си жилищния блок до 5-ия етаж и сега казваш: “Защо Бог позволи и къщата ми пада от земетресение?” Ама почакай –  когато поставяше основите, спомни ли си за Бога? Когато тръгваше в началото, спомни ли са за Бога? Сега ли се сети? Ах, как всичко оплескваш в живота си и след това нямаш смирението да кажеш: “Боже мой, как го направих така, какъв човек съм!…”  А се караш с Бога, прехвърляш отново топката, какво е това нещо? Не можеш да признаеш вината си. Видя ли, не издържаш вината, но трябва. Съществува болка, съществува и избавителна вина, както се казва в една книга за Достоевски – „Избавителната сила на болката в съчиненията на Достоевски”, т.е. да признаеш, че си направил грешки. И когато ги признаеш, ще се смириш.  И когато се смириш, ще поплачеш, а когато поплачеш, какво ще стане? Ще стане това, което става, когато вали -  когато вали, се очиства пейзажът, излизаш на терасата и виждаш пълната със смог Атина чиста и казваш: “Леле, виждам Егина! Как стана така?” Валя дъжд. Голям дъжд.