За възпитанието на девойката в истинския християнски дух

За възпитанието на девойката в истинския християнски дух
От иеромонах Порфирий (Глинската света обител)

Добронравна жена придобива слава за мъжа,
а жена, която мрази правда, е връх на безчестие.
                                                          (Притч. 11:16) 

Нищо не извисява жената толкова, колкото благочестието. Външната хубост старее и избледнява, а страхът Божий облича жената в неувяхваща красота. Благочестивата жена е трудолюбива, скромна, покорна, кротка, състрадателна, отнася се с уважение към всички, тя е примерна майка, добра стопанка и вярна спътница на мъжа си.

Как да ходя на църква?


Едно дете ми каза в училище - е, да, отче, казвате ни за стадионите и концертите, че са опасни и т.н., но чух толкова скандали със свещеници, как да ходя на църква?
Виждате ли как умът му възприема нещата?

Нека да ти кажа нещо. На концерта, на който отиде, знаеш  ли, че този, който беше на концерта и свиреше рокмузика, взема наркотици, занимава се с магия,  развеждал се е многократно, причинил е толкова  аборти, ходил е в затвора, за наркотици и за други събития в подземния свят еди-колко си пъти и ти отиваш викаш Ура!, даваш парите си и той не ти предава един друг  етос, не е носител на друг етос, както става в Църквата, където отиваш не заради свещеника, а заради благодатта, която той пренася и ти я предава. Там на концерта отиваш заради този човек, правиш го бог и му се  кланяш, в никоя църква не се кланяме на хора, на конкретния свещеник, а на Христос и в най-свещения момент казваме -  един Свят, един Господ,  Иисус Христос, затова отиваме на църква.  Седни и  разбери това с ума си, залепил се си за това, където   си чул един скандал и си се замислил там, където искаш и където те карат да се замисляш.

КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ

Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика, тъпче я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея един хаос от истини и заблуждения, и най-често вместо да просвети ума, то го покрива с мрак. Не рядко то използва главата на ученика, за да влее през нея като през съсъд отрова в неговата душа. По тоя начин нашето училище, като обръща внимание само върху една способност на човешката природа - върху ума, осакатява вътрешно детето и води младежта към вътрешно израждане. По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. По тоя начин то нерядко създава умствени изроди и морални чудовища. По тоя начин нашето училище разрушава също основния принцип и унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.

Това едностранчиво интелектуализиране на нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът, обаче, е само една от способностите на човешката природа. Той не е същината на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в божествената красота на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен дух.

Научи ли детето си да обича?

Научи ли детето си да обича?

Бременността трае девет месеца, толкова време носиш детето в утробата си и го раждаш. И приключваш? Не, родила си детето, но свято още не си го направила. Даваш му храна, но това не е достатъчно, за да се насити. Неговият характер също има значение. Приготвила си му хубава стая, сложила си климатик, топли килими, има и компютър. 

Детето обаче се нуждае и от качествен живот. Трябва да му помогнеш да познае себе си, да познае света около себе си, а чрез него да познае своя ближен, да познае Бога, да познае истината.

Научи ли детето си да обича? Научи ли го да се моли? Научи ли детето си да коленичи, да се жертва, да се смирява? Показа ли му с примера си какво ще рече смирение? Виждало ли те е да отстъпваш, да искаш прошка, да губиш правото си, да не възразяваш? Виждало ли те е да издържаш болката, без да протестираш, без да негодуваш и да се възмущаваш? Виждало ли те е да приемаш неуспеха си като повод да се приближиш до Бога и да бъдеш по-смирена? Виждало ли те е да си признаваш някоя своя грешка? Тогава детето ти наистина ще знае защо живее, ще знае къде отива, ще знае каква е целта на живота му; наистина ще има много добри родители, които, без да са чели много книги за възпитанието, без да се занимават само с детето си, чрез своето пътуване към Бога ще му помагат естествено, непринудено и спокойно. Това е изключително благословено и истинно. Това е възпитание, което се предава от поколение на поколение по безшумен и незабележим начин, то не се вижда, но се осъществява.

ПРИЗНАКЪТ НА ЛЮБОВТА

Един от признаците на любовта е „не се раздразнявай”. Кой може да си представи майка, която се дразни от своето кърмаче? На майката се дава особено чувство на любов, когато детето ѝ е безпомощно. Но колко са майките, които и след това, когато децата им пораснат, също не се дразнят от тях. В добротата, покриваща човешката слабост, се явява най-силно Божият образ в човека. Разбира се, и гневът срещу злото (а не срещу човек), може да бъде свят. Това обаче, е нещо съвсем друго, отколкото егоистичното раздразнение на хората един против друг, което така утежнява и живота на тях самите, и на тези, от които те се дразнят. Свещеното Писание съветва: „Като се гневите, не съгрешавайте”. Иначе казано: Хора, гневете се само на злото, а не на страдащия от собственото си зло човек. „Обичащите Бога, ненавиждат злото!” (Пс. 96:10).


Гневът на злото (особено на своето зло!) може да излекува от злото, ако този гняв произлиза от любов. Но, бедата е в това, че тъмната гневливост, раздразнителност, виси като паяжина в света на народите, семействата и сърцата. И, тази човешка раздразнителност, понякога предизвикана от глупост, отравя живота.


Вярно е казал един човек: „Свадливостта, вечното жалене от съдбата и познатите, това, извинявайте, е още по-лошо, така както тези недостатъци са продължителни … По-добре от нея е пиянството: пийнал си, наговорил си, каквото ти е дошло на ум и си си отишъл. Но, колко трудни са обидчивите хора, те са злопаметни. Обидчивият човек е раздразнен постоянно. Той дори да получи желаното (тъй като вдън душата му е съвестно), търси нов претекст, за да се оплаква. Още по-тъжно е, че от нашата раздразнителност и оплакване страдат тези, които най-много ни обичат и дават най-много за нас. Какви несправедливи, зли забележки им се налага, понякога, да слушат нашите близки от нас! И ние си позволяваме всичко това, макар и да знаем, че те няма да ни се разсърдят, а ако ни се посърдят за известно време, ще ни простят и няма да прекъснат отношението си с нас, защото ни обичат …”


В основата на избухливостта и раздразнителността е злобата, ненавистта, гордостта, жестокостта и несправедливостта. Блатото лесно се превръща в бушуващ океан. От клечка кибрит може да изгори цял град. От само една, макар и изглеждаща безобидно страст, душата започва да гори и може да изгори в мъки. Какъв самоконтрол е необходим на хората, каква трезвост и внимателност! Без нито един порок – нито пристрастие към парите, нито страст към удоволствията; дори към виното – погубителят на мнозина, – не губете добрия дух към семейството, както прави раздразнителният и несдържаният човек. Той разстройва обществената работа, отравя живота на децата си и всички вкъщи.


В обществото ние все още се стесняваме, заради нашето самолюбие, да проявяваме духовната си низост. Ние търсим в обществото добро мнение за себе си. Но, у дома, при „своите”, ние се разпасваме, даваме воля на своето вътрешно зло … „Гневлив човек повдига крамоли, а сприхав много греши” – казва Соломон в своите Притчи (Притч. 29:22).


Човек може да е толкова низък, че да се обижда дори на Самия Господ Бог, на своя Велик Творец! Човек роптае срещу Него заради дадения му живот … Нима ние никога не сме роптаели срещу времето, защо то не е такова или онакова, както на нас ни се иска да е? Нима ние никога не сме се оплаквали от своето положение, от своите обстоятелства? Нима вие никога не сте се мъчили по пътя, по който промислително ви е водила и ви води Ръката Господня?


В човешката душа има велико средство за преодоляване на самолюбието, раздразнителността и избухливостта. Това е благоговейната вяра в близостта Божия. „Господ е близо”. Над човека е разпростряна Любовта. Само че, тя може да бъде видяна само с вътрешните очи. Това е то вярата. На нас не всякога са ни известни изцеляващите пътища на Любовта. Но, повярвали в тази любов над нас самите и над света, човек вижда с духовните си очи живота в светлината на неговото висше назначение. Това, което преди ни се е струвало неразбираемо, вече се представя на човека чрез светата вяра, като нещо необходимо и важно. Така узряла мъдростта в душата открива вечността.


Нашата свобода е не само свободно изказване на всичко, което ние мислим, и не е само възможност да правим това, което искаме. Най-дълбоката наша свобода е свободата от злото, с което ние мъчим себе си и другите. Нека вярата ни води към това състояние на свободата на духа. Вярата е възлизане във висшата реалност.
Автор: Архиепископ Йоан (Шаховски)
Из книгата „Апокалипсис на малкия грях”
Източник: www.azbuka.ru
Превод: Силвия Николова

Криза

Автор : монах Моисей Светогорец
Кризата на нашето време доведе мнозина отговорни лица, познати и непознати, до тъжни и песимистични констатации. Те говорят за корабокрушение на страната, за обедняване на държавата, за лекуване на нашата родина в интензивното отделение. Хората не знаят кого да слушат и на кого да вярват. Те са объркани и имат чувството, че никой не им казва цялата истина. Ако някой се довери, скоро се разочарова. Състоянието по-скоро е трагично. В протестите биват оплаквани мъртви, невинни млади хора. Всички, ама всички търсят да прехвърлят отговорността от себе си. Eдиният постоянно хули другия и с огромна радост изкарва неговите мръсни ризи. Така обаче нищо не се решава. На всяка цена е нужно разпределение на отговорностите. Със сигурност не всички са виновни по един и същ начин.

Всички обаче сме виновни в нещо. Един за свръхконсумацията, друг за разточителството, трети за укриването на данъци, четвърта за лъжата, пети за премълчаването, пети за измамата, шести за безчестието, седми за подкупи, мълчание, страх, плахост, отстъпки, забогатяване, лесна печалба, предъвкани думи, необмисленост, нагаждане, осмиване, индивидуализъм, егоизъм, порочност и наглост. . .

Всеки трябва искрено и строго да отмери собствената си отговорност за низходящия  ход на нашата страна. Наложително е навременното и автентично осъзнаване, че пътят на живота, който сме поели, е грешен. Кои са основите и принципите и коя е целта на живота? Нужно е повторно ориентиране и определяне. Не е възможно главната и единствена цел на живота на човека да бъде събирането на все повече пари. Призвани сме към дълбоко и искрено покаяние в пълния смисъл на думата. Промяна на ума, промяна на мисленето, промяна на целта. Едно е благоденствието, а  друго разкошът, едно е напредъкът и щастието, а друго плутокрацията и поробването на материята, работи под масата, тайно, лукави, мрачни, пълни с омраза. . .

Сривът не е икономически, а нравствен. Кризата е най-вече духовна. Деградацията дойде от покварата. Резултат и симптом за голямата поквара е икономическата криза. Дори сега много и различни хора използват кризата, за да трупат точки за себе си. Засега не  виждаме кризата да ни съди, пробужда и поучава.  Казано е, че Гърция постига велики неща в момент на големи кризи. Във всеки случай, най-малко към настоящия момент изобщо не се вижда нещо подобно.

Факт е, че половинчатите истини са дезинформация за обществото. За съжаление, напоследък тази дезинформация е във възход. Някои думи може да се изтъркали от употреба, но е нужно тяхното бързо възстановяване и употреба в техния основен и пълен смисъл, каквито са етос, истина, почтеност, чистота и единство. Кризата обаче повече разделя мнозина, дори  в самите партии. Както точно беше казано, народът днес има голяма нужда от ръководство с почтеност, единство, искреност и безкористие.

Многовъзпяваната и многорекламирана мултикултурност, изкуствено наложената свръхконсумация и неудържимото лично обогатяване не създава вече народни благодетели, благотворители и дарители, а вложители в чужбина. Естествено е да платят повече тези, които имат и притежават и най-вече тези, които създават кризата.
Напразно търсим една Гърция (разбирай и България – бел. прев.) с любочестие, мир и истина. Гърция се принизи дотам да търси постоянно  рушвети, лесни печалби, големи печалби и икономически трикове. Заслужаваме по-добра участ. Борбата не спира. Надеждата не е умряла. Оптимизмът не е угаснал. Горчивината обаче е голяма, а болката – силна. Божието просветление, което бе осмяно от много „мъдреци”, има голяма нужда да дойде върху главите на всички нас, за да се осъзнаем и искрено да се покаем. . .