За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш


Изключително много пъти сме говори за това дали има криза в днешното семейство. Ако има, какъв тип криза е това? Как отминава? Дали семейството е институция, която се поставя под съмнение? Поставяме под съмнение начина на живот в семейството и търсим друг начин на живот? Какво показват проучванията?

Що е милосърдие?


Отговори на атонския старец Иосиф Ватопедски на въпроси на поклонници

Думата "любов" е най-дългата молитва


Съществува ли земна любов, питат ме съседите. Също толкова, колкото и земен Бог! Земната любов гори и изгаря. Небесната любов гори и не изгаря. Земната любов, както и всичко земно, е само сън и сянка на любовта. Колкото идолите приличат на Бога, толкова и земната любов прилича на Любовта. Колкото димът прилича на пламък, толкова и вашата любов прилича на божествената любов.

За взаимоотношенията с хората, имащи тежък характер


Радостта от общуването е едно от главните земни утешения на човека. Но ние изживяваме тежко случаите, в които общуването се оказва тягостно и мъчително. Нямам предвид откритите и остри конфликти – това е друга тема. Не става въпрос и за изпитването на открита неприязън към определен човек, защото за нас като християни това е съвършено недопустимо. Аз говоря за тези ежедневни ситуации, при които някой ни дразни или се опитва да ни уязви.

Ето какво значи да обичаш


Прочетох една малка история, която ми направи силно впечатление. Аз винаги съм споделял с вас всичко красиво и полезно, което намирам, и сега също искам да споделя прочетеното с вас. И, както винаги, се надявам, че между тези редове, на всеки от вас ще се открие някакъв благ промисъл.
 

Да се караш от любов


Свети Макарий отишъл в килията на един монах, на един старец, който живял сам, далеч в пустинята,  отишъл да го посети и го попитал:
 
- Какво правиш, дядо, добре ли си?
 
- Добре съм. Благодаря ти, че дойде, отче Макарие.
 
Свети Макарий. Велик светец. С видения, опит и преживявания.
 
- Би ли искал нещо? Би ли искал да направя нещо за тебе? Кажи ми! Поискай нещо от мене!
 
- Какво да поискам от тебе? – е, срамувал се.
 
- Кажи ми, какво искаш?
 
- Е, нищо, тук съм в пустинята, от години.
 
- Кажи ми нещо, какво искаш? Кажи ми, отче!
 
- Е, ще ми хареса да изям една сусамка! Една сусамка, би ми харесало, приисквало ми се е. Но го казах така, понеже ме попита. Не искам нищо обаче.  Казах го ей-така. Някой друг път.
 
Свети Макарий му казал:
 

Как можем да обичаме, когато някой ни навреди?


Първо, никога не трябва да очакваме другите да ни говорят учтиво. Това очакване е наша егоистична черта. Трябва да позволим на другите да ни говорят така, както те искат.
 
Не трябва да се превръщаме в просяци на любов. Нашата цел трябва да бъде да обичаме и да се молим за тях от цялата си душа.
 
Но какво да правим когато някой ни нарани с клевети или обиди? Това е трудно да се научи.
 

Четиристотин глави за любовта


Четиристотин глави за любовта
Свети Максим Изповедник

СВЕТООТЕЧЕСКО НАСЛЕДСТВО


Предисловие към Елпидий

 Изпращам ти, честни отче Елпидие, това слово за подвижническия живот и словото за любовта, равно по брой на четирите Евангелия ­ четиристотин глави което може би ни най-малко не отговаря на твоето очакване, но не е по-долу от нашите сили. Нека твоята святост знае, че и това не е плод на моя ум, но след като прочетох писанията на светите отци и събрах оттам това, което спира вниманието на ума върху моя предмет, и във вид на изречения или глави вмествайки в малкото много, за по-лесно запомняне и мислено обхващане ­ изпращам на твое преподобие, като те моля да го четеш с благоразположение, търсейки само ползата и не обръщайки внимание на липсата на красноречие, да се молиш за моето недостойнство, чуждо на всякакъв духовен плод. Моля също да не счетеш написаното за обременяване на съвестта (като че ли аз възлагам тежко бреме върху съвестта): защото аз изпълнявам заповедта на послушанието. Казвам това, защото сега такива като нас, които обременяват съвестта с наставнически слова, са мнозина, а учещите с дела или учещите се от делата, са малцина.

Смирението е любовта


Коя е най-важната причина, поради която днес хората влизат в конфликт и домовете се рушат? Това е човешкият егоизъм. Какво показва егоизмът? Липсата на смирение в живота. Точно поради тази причина всяко нещо си личи по своите корени и плодове. Кои са плодовете на егоизма? Самохвалството, конфликтите, разрухата, болката. Смиреният човек е човек с широка основа, с широко сърце, затова може да понесе върху себе си много голяма тежест.

Каква е разликата между светиите и нас


Бог е дал на всеки човек свобода на избор. Няма нито един човек на света, пред когото да не са били открити двата пътя: пътят на спасението и пътят на погибелта. Бог иска всички хора да тръгнат по правия път и да се спасят.

В очакване на Христовото Рождество



Няма да обременявам вашето внимание с дълго слово. Само няколко думи искам да ви кажа, като ръководство как по-добре да прекарате навечерието на настъпващия празник.

В часа на Христовото Рождество цялото небе се е вдигнало, обзето от изумление и радост, виждайки началото на изпълнението на предвечните предначертания ­ начало, подготвяно чрез откровения; наредби, праобрази, явления, пророчества. Онези, които се готвят да празнуват тържествено това събитие, най-добре биха прекарали последните часове, които го предхождат, като благоговейно размишляват за това, как то се е подготвяло.

ЗА ЦЕЛУВАНЕТО НА РЪКАТА НА СВЕЩЕНИКА


Старият Ви свещеник е починал и на негово място е дошъл съвсем млад семинарист?
Вие на драго сърце сте целували ръка на стария свещеник, но сега Ви е неудобно да целувате ръка на новия, който е много по-млад от Вас. Нима не сте чували историята за княз Милош и младия свещеник?
Тази история е следната.

Съвети към родителите


Целта на брака не е само създаването на деца, а общението в любов между двама души. Когато казвам, че това е целта на брака, нямам предвид, че това е нещо лесно. Любовта изобщо не е лесно нещо, защото тя означава преодоляване на егоизма.

Често в семейството се развива съревнование чия воля да надделее, а не кой пръв да почете другия. Затова е много важно с какви критерии човек тръгва да създаде семейство, с какви критерии избира съпруг или съпруга, и доколко осъзнава, че семейството и бракът реално не означават приятна разходка, а кръст. Не съществува живот без бури, а живот, в който има трудности и именно мярката за истинската любов е кръстът. Човек е призван да се разпне, за да може да възкръсне. Да се разпне тук и сега, във всекидневния живот…

За истинските и лъжовните духовници


Как да различаваме истинския духовник от самозванеца, поел грижата за човешките души от гордост? 
Предлагаме ви част от произведението на монах Симеон Атонски „За истинските и лъжовни духовници”.

Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата…” (2Пет.2:19).

1. Истинският духовник води хората към Христа, лъжовните духовници привързват хората към себе си.

2. Истинският духовник учи хората да живеят с Христа, лъжовните духовници учат хората да отдават живота си на духовници.

3. Истинският духовник е изпълнен с Христа, лъжовните духовници са изпълнени с цитати и високоумство.

4. Истинският духовник открива на хората как да възлюбят Христа с цялото си сърце и с цялата си душа, лъжовните духовници ги учат как да се пригаждат добре към този свят.

5. Истинският духовник живее по Божията воля и всички около него следват примера му, лъжовните духовници предоставят аргументи и убеждават, но никой около тях не се научава да живее в Христа.

Животът не е печален, той е прекрасен!


Протосингел Хризостом (Чучу) се подвизава в румънския манастир Путна, който с право се нарича румънския Йерусалим и където от цялата страна се стичат хора за духовно обгрижване и съвет. В тази беседа отецът разказва за любовта и влюбването, създаването и съхраняването на семейство, дава съвети на тези, които се борят с блудната страст.

- Отче, какво ще кажете за отношенията между ума и сърцето? Кой от тях трябва да ръководи?

- Аз имам приятел, който работеше в службата за защита и безопасност и беше в състава на охраната на няколко румънски президента. Попитах го: „Какво правите, когато президентът се отклонява от планирания маршрут?” Той отговори, че това се случва толкова често, че не им остава да направят нищо, не го спират. Но когато това се случи, те стават бдителни, предупреждават всички, и в момента, когато видят опасност – например някой изкарва някакъв предмет или иска да хвърли нещо - те се хвърлят към президента и го водят до място, което считат за безопасно. Тогава той нищо не може да им каже, той вече не е президент в тази минута.

Не съдете, за да не бъдете съдени

Осъждането е изпълнено с несправедливост

- Отче, аз с лекота съдя и осъждам.

- Твоята способност за съждение е дар от Бога, но от нея се ползва дангалакът, който те заставя да осъждаш и грешиш. Затова, докато твоята способност не се очисти и освети, докато не дойде Божественото просвещение, не се доверявай на собственото си мнение. Ако в човека не се е очистила способността за съждение, а той се бърка в чужди работи и съди другите, то постоянно ще пада в осъждане.

- А как може да се освети способността за съждение?

- Нужно е да се очисти. В тебе може да има благо произволение и желание, но ти си уверена, че винаги съдиш правилно. Обаче твоят съд е човешки, светски. Постарай се да се освободиш от човешкото, да придобиеш безкористие, за да дойде божественото просвещение и твоят съд да се превърне в духовен, божествен. Тогава той ще съответства на божественото,а не на човешкото правосъдие, ще бъде в съгласие с Божията любов и милосърдие, а не с човешката логика. Само Бог съди правилно, защото само Той знае сърцата на хората. Ние не познаваме Божия съд и съдим по „външност”, външно, затова осъждаме и несправедливо обвиняваме другите. Нашият човешки съд е най-великата несправедливост. Помниш ли какво е казал Христос: „Не съдете по външност, а съдете с праведен съд.” (Ин 24:7)

Гледай в душите на хората, а не как са облечени


Господ казва – възлюби ближния си като себе си (Мат. 25:39). Тоест, обичай другия и разбери другия, както обичаш и разбираш себе си. Обичаме ли себе си? Да обичам себе си не означава, че един час се глася пред огледалото – нямам предвид това,-  а че уважавам и ценя себе си, грижа се за себе си. Моето аз не е за хвърляне на боклука, защото Бог обича моето аз. Това, което Бог обича, трябва и аз да го обикна и да го разбера – душата ми, нуждите ми, желанията ми, характера ми. Няма да обикна моя егоизъм, но ще се опитам да разбера какво крие. Като човек обаче ще обичам себе си, ще обичам душата си, затова и се грижа за нея, затова и ходя на църква, за да помогна на себе си. Това ще рече – обичам и разбирам себе си.

Във всеки случай разбирането е нашето истинно, правилно поведение. Нашите души се обичат и разбират помежду си. Но от малки деца сме израснали с различни съвети, които са отправяли към нашия ум и са ни казвали – този е добър, този е лош, там да говориш, там да не говориш, това са лукави хора, това са лоши хора, тези са добри… Когато слушаме това много пъти, умът ни започва да поставя хората в категории и не можем да обичаме, както обичахме като малки деца. Тогава всички разбирахме, всички прегръщахме. И виждаш, че в малкото дете няма нито лукавство, нито дистанция. Ако две братчета се скарат, то след половин час вече играят отново, обичат се. Забравили са всичко, макар че преди малко едното е ударило другото и от това му е потекла кръв от носа. Но сега е забравило това. Душата му не таи злоба.

Мирът в семейството

Вие и сами виждате как, в зависимост от нашите мисли и желания, можем да създаваме в семейството хармония или дисхармония. Когато стопанинът на дома е натоварен с грижи и мисли за някаква трудност, той създава безпокойство не само на себе си, а и на цялото семейство. Всички в къщата са подтиснати, нямат мир, нито утеха. Главата на семейството трябва да излъчва доброта, за да се предава тя и на останалите. Ние сме такъв мислен апарат… Навремето не знаех, че човек не трябва да обижда своите родители, нито телесните, нито духовните. Даже и в мислите си. Аз не осъзнавах какви тежки последствия за нас носи оскърблението на другите. Много пострадах от това, че мислено обиждах баща си и досега не преставам да се кая. Той беше мирен, тих и кротък човек, невероятен добряк. Никога не е боледувал в своя живот, защото имаше постоянен вътрешен мир и органите му работеха без натоварване. Баща ми гледаше на живота като на спектакъл и когато някой го обиждаше, той не се сърдеше. Бих бил щастлив да имам неговите качества. Но синовете повече приличат на майките си, а дъщерите на бащите. Хората не знаят защо става така, че в едно семейство се раждат момичета, а в друго момчета, но Господ ни открива причината. 

ПРИЗНАКЪТ НА ЛЮБОВТА

Един от признаците на любовта е „не се раздразнявай”. Кой може да си представи майка, която се дразни от своето кърмаче? На майката се дава особено чувство на любов, когато детето ѝ е безпомощно. Но колко са майките, които и след това, когато децата им пораснат, също не се дразнят от тях. В добротата, покриваща човешката слабост, се явява най-силно Божият образ в човека. Разбира се, и гневът срещу злото (а не срещу човек), може да бъде свят. Това обаче, е нещо съвсем друго, отколкото егоистичното раздразнение на хората един против друг, което така утежнява и живота на тях самите, и на тези, от които те се дразнят. Свещеното Писание съветва: „Като се гневите, не съгрешавайте”. Иначе казано: Хора, гневете се само на злото, а не на страдащия от собственото си зло човек. „Обичащите Бога, ненавиждат злото!” (Пс. 96:10).


Гневът на злото (особено на своето зло!) може да излекува от злото, ако този гняв произлиза от любов. Но, бедата е в това, че тъмната гневливост, раздразнителност, виси като паяжина в света на народите, семействата и сърцата. И, тази човешка раздразнителност, понякога предизвикана от глупост, отравя живота.


Вярно е казал един човек: „Свадливостта, вечното жалене от съдбата и познатите, това, извинявайте, е още по-лошо, така както тези недостатъци са продължителни … По-добре от нея е пиянството: пийнал си, наговорил си, каквото ти е дошло на ум и си си отишъл. Но, колко трудни са обидчивите хора, те са злопаметни. Обидчивият човек е раздразнен постоянно. Той дори да получи желаното (тъй като вдън душата му е съвестно), търси нов претекст, за да се оплаква. Още по-тъжно е, че от нашата раздразнителност и оплакване страдат тези, които най-много ни обичат и дават най-много за нас. Какви несправедливи, зли забележки им се налага, понякога, да слушат нашите близки от нас! И ние си позволяваме всичко това, макар и да знаем, че те няма да ни се разсърдят, а ако ни се посърдят за известно време, ще ни простят и няма да прекъснат отношението си с нас, защото ни обичат …”


В основата на избухливостта и раздразнителността е злобата, ненавистта, гордостта, жестокостта и несправедливостта. Блатото лесно се превръща в бушуващ океан. От клечка кибрит може да изгори цял град. От само една, макар и изглеждаща безобидно страст, душата започва да гори и може да изгори в мъки. Какъв самоконтрол е необходим на хората, каква трезвост и внимателност! Без нито един порок – нито пристрастие към парите, нито страст към удоволствията; дори към виното – погубителят на мнозина, – не губете добрия дух към семейството, както прави раздразнителният и несдържаният човек. Той разстройва обществената работа, отравя живота на децата си и всички вкъщи.


В обществото ние все още се стесняваме, заради нашето самолюбие, да проявяваме духовната си низост. Ние търсим в обществото добро мнение за себе си. Но, у дома, при „своите”, ние се разпасваме, даваме воля на своето вътрешно зло … „Гневлив човек повдига крамоли, а сприхав много греши” – казва Соломон в своите Притчи (Притч. 29:22).


Човек може да е толкова низък, че да се обижда дори на Самия Господ Бог, на своя Велик Творец! Човек роптае срещу Него заради дадения му живот … Нима ние никога не сме роптаели срещу времето, защо то не е такова или онакова, както на нас ни се иска да е? Нима ние никога не сме се оплаквали от своето положение, от своите обстоятелства? Нима вие никога не сте се мъчили по пътя, по който промислително ви е водила и ви води Ръката Господня?


В човешката душа има велико средство за преодоляване на самолюбието, раздразнителността и избухливостта. Това е благоговейната вяра в близостта Божия. „Господ е близо”. Над човека е разпростряна Любовта. Само че, тя може да бъде видяна само с вътрешните очи. Това е то вярата. На нас не всякога са ни известни изцеляващите пътища на Любовта. Но, повярвали в тази любов над нас самите и над света, човек вижда с духовните си очи живота в светлината на неговото висше назначение. Това, което преди ни се е струвало неразбираемо, вече се представя на човека чрез светата вяра, като нещо необходимо и важно. Така узряла мъдростта в душата открива вечността.


Нашата свобода е не само свободно изказване на всичко, което ние мислим, и не е само възможност да правим това, което искаме. Най-дълбоката наша свобода е свободата от злото, с което ние мъчим себе си и другите. Нека вярата ни води към това състояние на свободата на духа. Вярата е възлизане във висшата реалност.
Автор: Архиепископ Йоан (Шаховски)
Из книгата „Апокалипсис на малкия грях”
Източник: www.azbuka.ru
Превод: Силвия Николова

Смирявам себе си, за да придобия моя брат.

Веднъж позвъних по телефона на отец Евдоким, въпреки, че не ми е по сърце този апарат.

- Как живееш, отче?

- Смирявам себе си, за да придобия брата си.

Ето какво трябва да пазим постоянно в сърцето си: „Смирявам себе си, за да придобия моя брат.” Отец Евдоким и монах Игнатий в действителност не бяха старец и послушник, тъй като вторият беше постриган в друга келия. Когато умряха неговите старци, той отиде в келията при отец Евдоким, за да не е сам. Отец Евдоким и монах Игнатий имаха различни привички, различни характери. Съвместният живот, няма значение къде е, в семейството ли или в манастира, е истинско мъченичество, защото трябва да се преодолее собственото своенравие.

Ние трябва постоянно да се смиряваме, като че ще  живеем с диви животни, и тогава ще можем да живеем с другите в мир, каквито и да са. Това е мъченичество и в същото време тайнство на съвместното съжителство на хората, произлезли от различни места и получили различно възпитание. През целия си живот съм го виждал много пъти и все повече се убеждавам в това. На отец Евдоким не му било лесно да живее с монах Игнатий, родом от остров Тасос, но той живял в мир, повтаряйки това изречение:  “Смирявам себе си, за да придобия брата си.”
Той казвал това винаги без да се оплаква, с приятна въздишка на лице.

Той никога и никого не осъждал и не смущаваше нашите мисли със сплетни за някой нерадив монах. По времето, когато неговият манастир Ватопед още не беше общежителен, ние всички го „заливахме с мръсотия”, а нашия дядо Евдоким – никога. Той само кротко казваше: „Сега ни е трудно, но Бог ще помогне.”

Той предпочиташе да говори за добрите страни на този или онзи човек, влагайки в това патос, като истински малоазиец. За лошото той просто мълчеше. Той сякаш не го забелязваше, а само лицето му ставаше печално.

Многословието у монасите предизвикваше неговото недоволство, тъй като самият той не обичаше да разговаря. С много приказливите монаси се стараеше да не общува: „Той е добър, само че много приказва.” Но когато някой отиваше в неговата келия, той даваше на госта да разбере, че разговорите не го уморяват и сам подканваше: „Хубаво, че дойде, хайде да поговорим.” Не само думите му бяха изразителни, но и неговото присъствие и самото му битие. Повечето говореше със своя вид, отколкото с думи.

Веднъж беше дошъл в нашия манастир през Великия пост, когато се четеше целият акатист на св. Богородица. Първата част чете на разпев един свещеник, който постоянно сменяше гласовете: ту първи, ту пети… Успя да премине през всички гласове, докато не завърши. Забелязах, че на стоящия до мен отец Евдоким, това въобще не се харесваше. Лицето му изразяваше недоволство. После започна да чете друг свещеник, също с прекрасен глас и слух. Когато той завърши, на лицето на стареца беше изписано удоволствие. Свещеникът четеше просто, не сменяйки гласовете. Старецът тогава каза: „Така четем и ние, така са ни научили и това спазваме.”

Отец Евдоким винаги беше необичайно кротък. Често казват, че ние безбрачните сме хора доста нервни, избухливи, строги, че не можем да контролираме своя гняв. При отец Евдоким нямаше нищо подобно. Той служеше тихо и кротко, който и дякон да служеше с него или който и да заставаше на клира. В общуването също беше много кротък. С каквото настроение служеше в олтара, с такова настроение и общуваше с хората. Той не беше двуличен човек, който в олтара да се моли благоговейно, а брата си да нагрубява. Към всичко се отнасял с уважение.

Веднъж го попитах дали не е нервничел, на което той отговори: „Не помня.”

Когато някой от неговия Атонски скит открадна котлите, чух как казва: „Виж какъв добър човек, оставил ни е там нещо, с което да можем да приготвим угощение за празника. А останалото да не би да ни беше нужно?”

По време на изповед винаги беше сериозен, като лекар, който преглежда болния и чувства своята отговорност. След извършване на тайнството възцаряваше пълно мълчание. Понякога казваше: „Съвременният човек, както и древният, също се бори, но влиянието над него е така силно, че той не може да се справи с това. Ако Бог ни лиши от Своята помощ, то всички ще потънем.”

Той обичаше своя манастир и беше много загрижен за него. Той го обичаше повече, отколкото бащиния си дом. Думата на манастира беше за него слово Божие, което беше нужно да се изпълни, каквото и да би коствало. Всички отци от манастира той считаше за сериозни и достойни за уважение. Никого не осъждаше, но се стараеше да намери нещо добро и да похвали за това. Никого не считаше за толкова лош, че да бъде изгонен от манастира.

Идвайки в своя манастир, където често служил като чреден свещеник, отец Евдокий беже неизменно вежлив и учтив, но въобще не му харесваха въпросите, особено от монасите, за този или онзи брат. „Брате  – ми казваше, – кой ме е поставил да отделям пшеницата от плевелите?”

Когато в неговия манастир (Ватопед бел. прев.) дойде ново братство, то той в началото беше в нерешителност.

- Ако се окажат хора не на място, ще дойда в твоя манастир. С вас се чувствам свободен.

- Не, отче, поживей засега на старото място и хубавичко наблюдавай новите братя, а после решавай.

Впоследствие той се успокои, виждайки че новото братство расте, че те са както подобава монаси, обичат богослужението и послушанието. При всяка наша среща той с голямо въодушевление ми разправяше за това, с какво уважение се отнасят към него новите братя, за уважението на игумена към него, за забележителното църковно пеене. Всичко това той считал за чудо на Света Богородица: „По рано, брате, нямаше кой да застане на клира, а сега храмът се тресе от младите гласове. Това не е ли чудо на иконата Олтарница?”

Една седмица преди да почине го навестих в манастира, където лежеше в келията за болни и където се грижеха за него.

Братята го попитаха дали ще ме познае.

- Да, това е игуменът на Дохиар.

Взорът му оставаше чист, жив и проницателен. Чистотата на погледа му беше удивителна. Лицето му сияеше. Ако някой тогава внимателно беше погледнал в очите му, то би видял всичко, целия подвижнически път на преподобните.

Унгарският писател Шандор Тот, написал няколко известни книги за младите („Чистотата на детството”, „Десетте Божии заповеди” и др.), в една от тях е назовал трите най-прекрасни Божии творения: звездното небе, спокойните води на езерото (нямало е навярно пред очите му море) и чистите очи на малкото дете. Ако позволите, аз бих добавил към това чистите очи на отец Евдоким, както и на всеки друг преподобен в последния му час.

П.с. Отец Евдоким отива на Света Гора седем годишен и умира на деветдесет години.

Превод от руски
Източник: Исихазъм ру