Проблемът за ЕВТАНАЗИЯТА


Иеромонах Анатолий (Берестов), доктор на медицинските науки, професор, ръководител на Центъра за духовно обгрижване на пострадалите от окултизма, тоталитарните секти и наркоманията „Св. Иоан Кронщадски" в Москва.

Терминът „евтаназия" е предложен през ХVI век от английския философ Ф. Бейкън за обозначаване на „лека", не съпроводена с агония, безболезнена смърт. В наше време с този термин се налага разбирането за съзнателно, целенасочено ускоряване настъпването на смъртта на нелечимо болния с цел прекратяване на страданията му. Всъщност става дума за преднамерено убийство на безнадеждно болния страдащ пациент, с цел да бъдат прекратени мъченията му.

Евтаназията като феномен е породена от безрелигиозния морал в самото общество. Ето защо, като практика за умъртвяване на безнадеждно болните, тя не може да бъде приета в едно християнско общество. Евтаназията няма нищо общо с християнството, въпреки че привидно може и да преследва благи намерения: прекратяването страданията на болния. Но това е убийство! Бихме ли оправдали детеубийството в майчината утроба - аборта? Не! Бихме ли оправдали убийството на болния човек? Не!

Дали лекарят има правото да ускори смъртта на безнадеждно болния, подложен на истински мъчения свой пациент? Във всички времена повечето лекари биха отговорили: „Не!"

Преднамереното, дори и с добри намерения лишаване на човека от живот е нарушаване на Божията заповед „Не убивай".

Бихме могли да разберем нравственото състояние на невярващите в Бога: на тях им е жал за страдащите хора и в името на прекратяването на тези страдания те са готови да ги убият (да кажем, не директно, а като съзнателно не им оказват необходимата помощ или пък като им дадат отрова или силнодействащо лекарство, с което те сами да се лишат от живот). Нека да отбележим, че при последния случай освен греха на убийството, лекарят поема върху себе си и отговорността от греха на самоубийството на болния.

В лечебната си практика имах случай, когато безнадеждно болното момиче К. благодарение на вярата на майка му в Бога беше изцелено по чудесен начин със светена вода от Йордановден. Имаше и един случай с едно момче, което се беше удавило - Божият Промисъл му дари не само живот, но и здраве.

Вярващият човек не трябва да мисли за насилствена смърт, а за това как да използва отпуснатото му от Бога време за покаяние и оплакване на греховете си, като приема страданията си за очистване на душата от тези грехове. Също така знаем, че понякога Господ удължава нашите страдания, за да може човек да осъзнае напълно покаянието.

Спомням си още един пример от моята лечебна практика.

Една възрастна жена умираше от рак на стомаха с метастази в много органи. Животът гаснеше в нея много бавно и мъчително. Тя периодически се изповядваше и се причастяваше.

Но ето, че настъпи критичният момент преди агонията. Още преди да изпадне в безсъзнание, тя се причасти. И изведнъж... о, чудо! Тя стана, започна да върви, прииска й се да се захване с домакинските си задължения. Дори започна да готви нещо в кухнята. Това състояние, продължило около 6-7 дни, порази всички, които я наблюдавахме. След това тя отново започна да гасне, не беше в състояние да става от леглото и да говори. И отново преди агонията се причасти. И отново същият невероятен ефект!

Този забележителен резултат от светото Причастие продължи десет седмици. Десет пъти жената умираше и всеки път оживяваше отново след причастието. Всички бяхме доста изненадани, в това число и свещеникът, който я беше причастил, тъй като и той се сблъскваше с подобен случай за първи път. Тогава той й каза: „Вие, по всяка вероятност имате някакъв неразкаян грях, и Господ очаква вашето искрено покаяние за него." Като се замисли, тя отвърна: „Да, сигурно е така." На следващия ден след своето покаяние и причастие тя почина.

Господ изпращаше на тази жена значително подобряване на състоянието й, като не допускаше тя да почине без покаяние. Но, ако роднините и лекарите бяха извършили евтаназия и бяха убили тази жена, прекъсвайки нейните страдания, те биха я лишили от възможността за покаяние и тя щеше да застане пред Господа без покаяние.

Спомням си още един случай от лечебната ми практика. Една жена страдаше от неизлечима мъчителна болест. Настъпи моментът, когато всички роднини се бяха събрали в очакване на нейната кончина, но тя не умираше, а дълго се измъчваше. И ето, че накрая решиха да извикат свещеник. Той дълго я изповядва, после я причасти и извърши маслосвет, а след 4 минути, като беше в пълно съзнание, радостна и просветлена, тя се прекръсти и с думите: „В ръцете Ти, Господи, предавам духа си", предаде Богу дух.

Неотдавна, вече като свещеник се наложи да изповядам една тежко болна жена. Тя се изповядваше за първи път в живота си. Когато влязох в болничната й стая, аз като лекар със стаж веднага си дадох сметка, че жената е безнадеждно болна и че й остават две-три денонощия живот. Това ме накара да я подготвя за смъртта. Много е трудно да кажеш на един човек за приближаващата се към него смърт, особено когато става дума за човек, който не е въцърковен. И все пак по време на изповедта ми се удаде да й разкрия нейното безнадеждно състояние и тя правилно осъзна положението си.

Колко искрена, сърдечна и осъзната беше нейната изповед! Такава изповед досега съм преживявал само един път в живота си. Тя продължи около 2 часа със сълзи на очите, с искрено разкаяние за всички грехове, които жената можа да си припомни. Тя помоли мислено прошка от всички хора, които някога е обидила и към които някога е била несправедлива.

Забелязах, че след изповедта тя се преобрази, като стана кротка, умиротворена и щастлива. След едно денонощие тя тихо и кротко предаде Богу дух с усмивка на лице.

Изпитвах голямо облекчение след тази изповед и не можех да сдържам своята тиха вътрешна радост за тази жена, снела тежкото бреме на своите грехове преди кончината си.

А каква ли би била нейната участ, ако ние се бяхме поддали на евтаназията и я бяхме убили?

И изобщо за каква евтаназия при нас, православните, може да става дума? Православната църква никога не е затваряла очите си пред проблема на предсмъртните мъки на човека, съществува дори специален канон, в който се отправя молитва към Господа, вече не за изцеление на болния, а за това, Той да го упокои с мир.

Не е ли по-добре да се молим заедно в Църквата:

„Да завършим останалото време от нашия живот в мир и покаяние, от Господа да просим.

Подай, Господи.

Християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд от Господа да просим.

Подай, Господи".

Автор: Иеромонах Анатолий (Берестов)
Църковен вестник, 2002 г.